Най-добрите мениджъри през сезон 2024/25 в Европа (част II)

Героите на скамейката, които оставиха отпечатък на континента.

Във втората част на нашата поредица се спираме на треньорите, които преобърнаха съдбите на своите отбори и зададоха нови стандарти в големия футбол. От тактическите гении като Еди Хау и Антонио Конте, през трансформациите на Арне Слот и Ханзи Флик, до амбициозния проект на Луис Енрике в Париж.

Еди Хау (Нюкасъл)

След като пое кормилото на Нюкасъл през ноември 2021 г., Хау успя да върне усмивките на "Сейнт Джеймсис Парк". Под негово ръководство "свраките" се класираха в UEFA Champions League за първи път от ерата на сър Боби Робсън и сложиха край на 70-годишното чакане за вътрешен трофей с триумф в Купата на лигата.

Макар да имаше известни съмнения около позицията му в началото на миналия сезон – заради седмото място в класирането през 2023/24, Хау отговори по най-добрия начин, а именно – с пета позиция във Висшата лига и с нова квота за голямата европейска сцена.

Разбира се, зад успеха стоят и играчи като Александър Исак, който се превърна в истински кошмар за вратарите, маестрото в средата Сандро Тонали и скалата в защита Дан Бърн. Но именно Хау е този, който намери точния баланс и вдъхна живот в тази съвкупност от таланти.

С оглед на резултатите и стабилността, която внесе, Хау напълно заслужи мястото си в сърцето на амбициозния проект "Нюкасъл 2030". А следващата цел изглежда ясна – атака на титлата.

Антонио Конте (Наполи)

След горчивия си престой в Тотнъм, изглеждаше, че звездата на Конте е започнала да гасне. Нямаше и помен от треньора, който превзе Серия А с Ювентус и Интер, и който остави шампионски отпечатък на "Стамфорд Бридж". Но футболът има странен начин да дава втори шансове, а Наполи се оказа идеалната сцена за голямото му завръщане.

След катастрофалната защита на титлата в Серия А, "партенопеите" се нуждаеха от някой, който да разтърси основите – и Конте го направи в типичния си тил. С остър поглед към трансферния пазар, той се обърна към познатата територия на Висшата лига, довеждайки в Неапол Скот Мактоминей, Били Гилмор и Ромелу Лукаку.

Тази триада се превърна в гръбнака на възраждането. Особено Мактоминей, който в нова, по-офанзивна роля блесна с принос в 16 гола и напълно заслужено грабна наградата за най-полезен играч в Серия А.

Дори след продажбата на звездата Хвича Кварацхелия по средата на сезона, Наполи не се срина – напротив, италианският стратег изгради тим, който ловко наказваше всяка грешка на съперника, благодарение на своята типична система с високо темпо и безмилостна преса.

Арне Слот (Ливърпул)

Да наследиш Юрген Клоп в Ливърпул е мисия, граничеща с футболна лудост. Германецът не просто спечели трофеи – той възроди духа на "Анфийлд", върна "червените" на европейския трон и наложи марковото "хеви метъл" темпо, което караше всеки мач да звучи като симфония от страст и енергия. А после дойде Слот – тих, премерен и на пръв поглед антипод на своя предшественик.

Но именно в тази противоположност се криеше новото оръжие на Ливърпул. Вместо бурни емоции и хаотична еуфория, Слот въведе хладна прецизност. Под негово ръководство "червените" заиграха с контрол, ритъм и ясна структура, а резултатите не закъсняха.

Титлата във Висшата лига бе спечелена четири кръга предсрочно. Тимът вкара най-много голове, а само Арсенал допусна по-малко. Слот съживи магията на Мохамед Салах и разгърна пълния потенциал на Райън Гравенберх, Алексис Мак Алистър, Коди Гакпо и Доминик Собослай.

Нидерландецът вече положи основите на нова династия в червено. А светът на футбола се убеди, че Слот не просто запълва големи обувки – той върви по собствен път, стъпвайки уверено в пантеона на най-елитните треньори на планетата.

Ханзи Флик (Барселона)

За да върне блясъка в играта си и да отмести отново сянката на Реал Мадрид, Барселона посегна към голямо име – Ханзи Флик, човекът зад требъла на Байерн Мюнхен.

И германецът не се церемони дълго. Със смели тактически настройки, включително безумно висока защитна линия и директен стил, базиран не на търпеливо владение, а на скорост и мощ, Флик върна "блаугранас" на футболния трон. Барса започна да допуска повече пространства, но атакуващата лавина бе неудържима – Ламине Ямал правеше чудеса с топката, Рафиня изживя втори футболен живот, а Роберт Левандовски отново стана машина за голове.

А резултатите бяха красноречиви – четири победи в "Ел Класико", включително триумф във финала за Купата на краля. Трофеят от Ла Лига също отиде в каталунската витрина, а в UEFA Champions League малко не достигна на тима да се бори за върха.

Флик не просто вдъхна нов живот на Барселона, той я прероди в нещо зрелищно, модерно и напомнящо за златните дни на Йохан Кройф.

Луис Енрике (ПСЖ)

В продължение на повече от десетилетие парижката витрина чакаше трофея от UEFA Champions League като недостижим граал. Името Пари Сен Жермен бе синоним на лъскави трансфери – от Лионел Меси до Килина Мбапе, от Неймар до Златан Ибрахимович. Но нито един от суперотборите, събрани под светлините на "Парк де Пренс", не успя да изгради това, което най-много липсваше – колектив.

През първата си година начело Енрике също не успя да промени това, но всичко се преобърна, когато Мбапе отпътува към Мадрид. Вместо да се хвърли към поредната мегазвезда, ПСЖ взе завой – към младостта, баланса и футболния разум.

Бившият наставник на Барса остана верен на своето 4-3-3 с контрол на топката, но внесе фини промени. Усман Дембеле се превърна в нетипична деветка, Нуньо Мендеш и Ашраф Хакими получиха пълна свобода по фланговете, а новите попълнения – Жоао Невеш, Дезире Дуе, Вилиан Пачо и Кварацхелия паснаха като дялан камък към визията на Енрике.

В резултат на всичко това ПСЖ изпрати безгрешна втора половина на сезона, сложи титлата и Купата на Франция в джоба си и за първи път в историята си стъпи на върха в UEFA Champions League.

Този път усещането е, че ПСЖ най-сетне е истински отбор, а Енрике заяви без притеснение, че се смята за "най-добрия треньор на планетата". И след наказателната акция срещу Интер в битката за "Ушатата", никой повече не може да оспори това.