Най-добрите мениджъри през сезон 2024/25 в Европа (част I)

Героите на скамейката, които оставиха отпечатък на континента.

Измина сезон, в който футболните мениджъри пренаписаха историята – някои с титли, други със смели подвизи въпреки ограничените ресурси.

Арне Слот изведе Ливърпул обратно на върха в Англия, Ханзи Флик съживи каталунския гигант Барселона, а Антонио Конте, Винсент Компани и Луис Енрике вдигнаха титлите съответно в Италия, Германия и Франция – всяка със свой уникален щрих.

Но не само шампионите блестяха. Оливър Гласнер донесе Купата на ФА на Кристъл Палас, Винченцо Италиано и Себастиан Хьонес сътвориха чудеса в Болоня и Щутгарт, а Нуно Еспирито Санто, Клаудио Раниери и Нико Ковач превърнаха трудни мисии в вдъхновяващи приказки.

Кой от всички тях заслужава да бъде коронясан като най-добрия мениджър на Европа за сезон 2024/25? В тази първа част на класацията ни ще започнем с онези, които с хъс, тактика и вдъхновение накараха континента да говори за тях.

Нико Ковач (Борусия Дортмунд)

Когато Ковач (на снимката) пое Борусия Дортмунд на 29 януари, отборът беше в състояние на свободно падане – 11-о място в Бундеслигата, едва седем победи от 19 кръга и цели 22 точки изоставане от върха. Нури Шахин бе осигурил място в елиминациите на UEFA Champions League, но представянето в първенството граничеше с катастрофа за клуб с мащабите на Борусия.

Но Ковач не успя да запали искрата веднага – четири загуби в първите си шест шампионатни мача и топ 4 изглеждаше като мираж. Но след ключова смяна на тактиката – преминаване от 4-2-3-1 към далеч по-гъвкавата 3-4-3, нещата започнаха да се нареждат. Отборът заприлича на добре смазан механизъм, а отпред Серу Гираси започна да къса мрежите.

Резултатът? Седем победи и едно реми в последните осем кръга, цели 26 отбелязани гола и сензационно изтръгнато четвърто място от ръцете на Фрайбург в последния ден на сезона. Но Ковач направи много повече от това да потуши кризата – той вдъхна на Дортмунд нова идентичност, превръщайки тима в машина, способна да се надиграва с най-добрите и в Европа, както се видя и по време на похода до 1/4-финалите в UEFA Champions League.

Нуно Еспирито Санто (Нотингам Форест)

Миналата пролет Еспирито Санто пое Нотингам в безнадеждно състояние и го спаси от изпадане в последния момент, без излишен шум. А когато започна новият сезон, повечето очакваха повторение на борбата за оцеляване. Само че Нуно имаше други планове в главата си.

С брилянтно планирано лято, включващо трансфери като Никола Миленкович, Елиът Андерсън и Морато, Форест бързо се преобрази в отбор, който редовно се въртеше около зоната на топ 4.

Да, походът към UEFA Champions League се пропука в заключителните кръгове, но завоюваното място в Лигата на конференциите за сезон 2025/26 е повече от достойна награда.

Клаудио Раниери (Рома)

Човекът, който превърна Лестър в шампион на Англия с коефициент 1000 към 1, отново сътвори магия – този път в родния Рим. След като се бе сбогувал с футбола, спасявайки Каляри през 2023/24, Раниери не издържа дълго далеч от играта.

Рома бе в кома – 12-о място в Серия А през ноември, най-слабият старт от 1979 г. насам и двама уволнени треньори. Връщането на 73-годишния ветеран на "Олимпико" изглеждаше като акт на отчаяние, а след три загуби в първите му четири мача, скептицизмът бе пълен. Но тогава започна трансформацията.

Раниери изстиска максимума от своите ключови фигури и до последния кръг "вълците" дишаха във врата на Ювентус в битката за топ 4, но въпреки победата си срещу Торино, останаха на крачка от мечтата.

Феновете на Рома може и да не видяха любимците си в UEFA Champions League, но си върнаха вярата, а Раниери отново напомни на света какво означава истински лидер.

Оливер Гласнер (Кристъл Палас)

Още с първите си стъпки след Рой Ходжсън през февруари 2024 г. Гласнер преобрази облика на Кристъл Палас. Седем победи в 13 мача донесоха сензационно 10-о място, но после бурята го застигна. Майкъл Олисе, Джордан Аю и Йоаким Андерсен напуснаха през лятото и оставиха германеца без гръбнак.

Новите – Еди Нкетия, Максанс Лакроа и Исмаила Сар, пък не успяха да запълнят празнините веднага. След осем кръга "орлите" вече пърхаха в дъното, а слуховете за уволнение на Гласнер се множаха. Вместо паника обаче, шефовете проявиха търпение и това се оказа златният ход.

През втората половина на кампанията Палас изригна с осем победи – колкото и шампиона Ливърпул, и не само се измъкна от калта, но дори започна да наднича към Европа. А паралелно с това дойде и приказката за Купата на ФА. След победи над Фулъм и Астън Вила, финалът на "Уембли" предложи нещо, което ще се разказва поколения наред – славен триумф срещу Манчестър Сити и първи голям трофей в 119-годишното съществуване на Палас.

А ако германецът остане и през следващия сезон, Европа тепърва ще разбере, че под крилете на "орлите" се крие нещо специално.

Винченцо Италиано (Болоня)

Как продължаваш приказката след като предшественикът ти е отвел Болоня в UEFA Champions League за първи път в историята? Именно този въпрос изникна пред Италиано, когато пое щафетата от Тиаго Мота през лятото.

Италиано трябваше да гради почти от нулата – лидерите Рикардо Калафиори и Джошуа Зиркзее бяха продадени, а натискът от европейските ангажименти допълнително натежа. Болоня спечели само веднъж в първите си седем мача в Серия А, а победата с 2:0 срещу Каляри на 29 октомври даде нов старт на сезона.

Европейската авантюра приключи рано, но завръщането на капитана Луис Фъргюсън след тежка травма даде нужния тласък.

Седем победи от девет срещи между февруари и март изглеждаха като билет към ново класиране в топ 4, но в последните кръгове въздухът свърши. И тогава дойде кулминацията – финал за Купата на Италия срещу Милан, решен от един-единствен гол, който върна трофей в Болоня след 51-годишна суша.

За Италиано това бе лична и професионална победа след три загубени финала с Фиорентина, той показа, че е научил уроците си. А за "рособлу" – доказателство, че не са едносезонно чудо, а нова постоянна сила в италианския елит.